Коньо мой, вихрогон неуморен,

не разтърсвай припряно глава,

не разравяй с копито земята,

вперил взор устремен в степта.

Виж дърво стволовито край пътя,

вейки свело грижовно мълчи,

с коренища земята уплело,

а в листата му трепкат лъчи.

Ех, как волно препускаше в друма,

погнал вятъра, ден подир ден,

ала всичко до време, чу дума

и отседна под свода зелен.

А дървото все тъй прошумява,

нежни вейки любовно ни галят.

Покрай мене крещят двама сина,

а край тебе две кончета цвилят.

Ден ще дойде да скочат юнаци

върху конските млади плещи,

и ще писнат в притома два друма,

предусетили рой от искри

Коньо мой вихрогон неуморен,

май си вече за път изнорен.

Я, каква яма си ровнал с копито

на дървото под клона зелен.

Тук ще спрем ние с тебе, мой коньо,

ще полегнем, под ствола вековен.

За да слушаме звън от копита

и да чакаме “тръбен зов”, в ден незнаен.